Голяма част от нас повече или по-малко имат нужда да предизвикват себе си. Да разширяват границите си, да излизат от зоната си на комфорт. По един или друг начин да се опитат да бъдат повече от вчера.
Ако не направиш крачка напред, ще стоиш на едно място.
Ако не изслушаш отсрещната страна, няма да стигнеш до компромис.
Ако не подадеш ръка няма да намериш приятел.
Ако не работиш върху себе си, няма да търпиш развитие.
Този списък може да расте до безкрай. Предизвикателства на днешно време има всякакви, предлагат ни се от безброй страни.
Всяка година, в навечерието на постите изписваме и изчитаме информация за духовната и физическата им страна, за плюсовете и минусите, ползите и вредите, смисълът и безмислието на поста. Тук гледаме на него от позицията на лично предизвикателство към себе си.
Постът е духовен и физически акт, който те вади от зоната ти на комфорт на много нива. Той не е просто отказ от месо. Той не е фанатична вяра в Бог. Той е необходимост за тези, които търсят себе си, слушат, мислят, чувстват, говорят, опознават личните си граници – физически и духовни.
Постът ти дава възможност да изпиташ волята и търпението си.
Да откажеш любимите храни, вредните храни, алкохола.
Да обмисляш с какво да се храниш, да плануваш менюто си.
Да се въздържаш от изкушението да посегнеш към забраненото.
Да се обърнеш на вътре към себе си, да потърсиш своя извор на гняв, тъга, страх, да намериш извора си на търпение, толерантност, упование и емпатия.
Не е трудно – когато изпитваш вътрешна потребност и си добил решимост да опиташ да го направиш. Тук идва и доволството от това да стигнеш до крайната цел, която си си поставил.
Всяко предизвикателство е породено от вътрешен порив за промяна. Има своята предистория и е продиктувано от лична необходимост. Щом сте го почувствали – опитайте да хванете момента.
До всеки веган винаги ще има двама месоядни.
До всеки вярващ – двама атеисти.
До всеки позитивен човек – двама негативисти.
Ние сами поставяме себе си от едната страна и стига да се чувстваме в хармония там, където сме, значи сме на правилното място. А щом се колебаем дали да направим първа крачка към зона извън комфорта си – то трябва да действаме смело, за да се намерим.
Храненето и мисленето (като аспект на всяко човешко същество, като проява на характер, като осмисляне на собственото ни съществуване) са два основни фактора в живота ни. Какво даваме на тялото си, за да има енергия, и какви мисли владеят умовете ни е въпрос на личен избор. Този избор е променлив, може да ни заведе до неподозирани висоти на собственото ни развитие или до дълбини на дискомфорт и недоволство. И в двата варианта, можем да променим посоката си на „движение“. Кое за нас е висота и кое дълбина, също е въпрос на лично възприятие.
На фона на днешния ден за много хора тези размисли ще звучат излишни. Но бихме ли могли да сме от помощ на хората около нас, ако не се погрижим първо за себе си? Не можем. Трябва да се запознаем със своите лимити, да прескочим личните си граници, да намерим свои двигателни сили – тялом и духом, и след това можем да се обърнем за практическа или морална помощ и подкрепа на всеки един около нас, който би имал нужда от нея.
Не можеш да състрадаваш, ако си изпълнен с разочарование, раздразнение и гняв. Не би могъл да си емпат, ако емпатията не е вътре в теб. Твоят вътрешен мир се изгражда от теб самия. За да го намериш и да го почувстваш трябва да се погрижиш за себе си. Постът те води през множество изпитания. Той е предизвикателство, независимо колко години го практикуваш, и колко усърдно работиш върху собственото си емоционално и физическо развитие.
В него е заложен дълбок корен на вяра в нещо извън теб и във теб. Ако повярваш, че има сила, която те води напред към висотата на човешката доброта, ще намериш сила вътре в теб да живееш тази доброта на практика. Разбира се, никой не твърди, че хората, които не постят не носят доброто в себе си. В никакъв случай. Напомняме, че днес започват седем седмици Великденски пост, които са заредени с предизвикателство за волята, вярата, търпението, съмнението, смирението, смисъла, безсмислието и личното търсене. В края му всеки намира свой отговор.
Най-важно в предизвикателството на поста, е че след него всеки, който го е преминал е опознал себе си през нова призма. Това време не е загубено, напротив – то е смислено оползотворено, като пътуване към непозната дестинация – със себе си, през себе си, към себе си.
